Април 2017, година 14, брой 4 bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 10 стр.

стр. 2-4RT - ГЛАСЪТ НА МОСКВА СМУЩАВА КОНЦЕРТА НА МЕЖДУНАРОДНАТА ИНФОРМАЦИЯО

Н Л

А Й

Н

(На стр.7)

ПРЕДИЗБОРНА ПАНОРАМА

Ïàê ëè ùå ïàäíåì â êàïàíà íà „ïîëåçíèÿ âîò“ Първият тур на президентските избори във Франция на 23 април 2017 г. ще противопос-тави 11 кандидати с различни схващания. Този плурализъм е отчасти затъмнен от съдебните афери и безкрайните сондажи, с които медиите пълнят страниците си. И все пак усещането за дълбоко антидемо-кратичната природа на френските и евро-пейските институции завладява духовете. Това ново съзнание обаче може да попадне в капана на „полезния вот“, който да избере поклонник на глобализацията в противовес на крайната десница.

СЕРЖ АЛИМИ

ВЛИЗАМЕ в политическа ера, в която изрече-нията, започващи с думите „за първи път...“, сякаш оповестяват съществуването на не-мислима преди възможност. Отличително за

френските президентски избори от пролетта на 2017 г. е това, че вече никой не се съмнява дали Националният фронт (крайната десница) ще достигне до втория кръг. Отбелязва се, макар и плахо засега, хипотезата за негова възможна победа. И за първи път никой не защитава резултатите на отминалия мандат, въпреки че двама бивши министри на настоящия президент – Беноа Амон (от Социалистическата партия) и Еманюел Макрон („En marche“, Напред) са сред кандидатите за поста. За първи път също така кандидатите на Социалистиче-ската партия и на десницата, управлявали Франция без прекъсване от началото на Петата република, рискуват да бъдат пометени още на първия тур.

Отказът на президента да се кандидатира за втори

път може би замъглява отправната точка на всички тези нови положения. В края на петгодишния си ман-дат Франсоа Оланд е най-непопулярният президент на Петата република, при това след отхвърления от народа Никола Саркози. Самият президент социалист призна, че е „упражнявал в продължение на пет години относително абсолютна власт“ (1). През юни 2012 г. за първи път в своята история Социа-

листическата партия контролираше едновременно президентската власт, правителството, парламента, Сената, 21 от 22-те области, 56 от 96-те департамента и 27 от 39-те града с над 100 хиляди жители.

Франсоа Оланд използва тази власт колкото

неограничено, толкова и самотно. Именно той взе решение за извънредното положение, той хвърли Франция в много външни конфликти, разреши убий-ство на заподозрени чрез безпилотни самолети. Той промени Закона за труда, като накара парламентарното мнозинство да приеме една реформа (вж. чл. 49-3 от Конституцията), с която то не искаше да се нагърби и за която нито депутатите, нито президентът бяха получили мандат от народа. Да не забравяме и препра-вената карта на френските области, която държавният глава начерта на бюрото си в Елисейския дворец.

Това повдига остро въпроса за институциите на

Петата република, които Амон (от Социалистическа-та партия) и Меланшон (от лявата партия „Непокорна Франция“) са решили да поставят на преосмисляне, но към които Франсоа Фийон (от дясната партия „Ре-публиканците“) и Макрон, както и Марин льо Пен, се приспособяват. При никоя от западните демокрации няма такава концентрация на властта в един човек. Извън опасността някой ден да се появи държавен

Âåíåöóåëà æèâååВЕНКО КЪНЕ В

КАРАКАС, столицата на Венецу-ела, е изградена върху хълмове и долини, на около 900-1000

метра над морското равнище. Град с 8 милиона жители, с дълги магистрали, които пресичат градa, по билата от квартал до квартал вървят кабинкови лифтове. По склоновете на хълмовете са накацали къщичките на бедните. До тях във високи сгради от 60-те и 70-те години живее средната класа, а в по-модерните са настанени офисите на банки, мултинационални компании

и застрахователни компании. Богатите имат свой квартал с къщи-крепости. От хълмовете и високите здания, които са едни до други, гледат в прозорците си три класи – бедните, средните слоеве и високо платените служители на оли-гарсите.

Откога е така? Много отдавна. Още испанските колонизатори разделят обществото на класи, капитализмът разбива индианските комуни и започва преселението към градовете. Класите били изчезнали, така твърдят „филосо-фите“ на неолиберализма. А Каракас нагледно показва това разделение, пък

и Рио де Жанейро, и всички латиноаме-рикански градове, разделени на Север–Юг или Изток–Запад, или вертикално, на високо–ниско. На богатите не им се иска смесено население.

Венецуелската олигархия е могъ-

ща. Големите земевладелци са трупали богатство в продължение на векове по време на колонията. Още по-френетич-но това става с бума на петрола от 20-те години на ХХ век насам, вече цяло столетие. Трябва голяма смелост, ис-тинска готовност за саможертва, за да се промени това положение. Започнали са Миранда и Боливар срещу испанци-

те. Симон Боливар, Освободителя на Америка, произхожда от голяма земе-владелска фамилия, три пъти вдига на бунт народа и три пъти подема война за независимост, докато не постига целта си. Освобождава собствените си роби, което в онези времена е било предател-ство спрямо класата. Венецуелската революция за независимост, водена от Боливар, е една от най-дългите и кър-вави в Латинска Америка. Испанците и местните властелини не са харесвали народния ѝ характер. Креолците често са участвали в потушаването на народ-ните въстания.

глава, не толкова благодушен като сегашния, гръмки-те прокламации за френската демокрация и за Репу-бликата се сблъскват с една констатация, която Оланд направи ослепително ясна – самотното упражняване на властта предлага неограничени възможности да се потъпкват поетите предизборни ангажименти, които представляват народния мандат.

Оланд се ангажира да защити френската черна ме-

талургия, а спомогна за затварянето на пещите във Фло-ранж; трябваше да предоговори европейския Пакт за стабилност, а се отказа още първия ден; обеща да „обър-не кривата на безработицата“ преди края на 2013 г., а тя продължи да върви нагоре и през следващите три години. Без съмнение усещането за предателство влезе бързо в душите на хората заради една фраза, която всички бяха чули поне сто пъти: „Моят единствен противник е светът на финансите“. Веднага след това обаче Оланд си взе за съветник бивш банкер от банката на Ротшилд, на когото после връчи и ключовете на Министерството на икономиката.

Благоприятното мнение, от което се ползва Макрон

в момента, е объркващо, защото то може да издигне до върховната власт един истински наследник на този президент с непостижима непопулярност. „Еманюел Макрон съм аз, изпусна се веднъж Оланд, той знае какво ми дължи“. Макрон съвсем не е социалист, но Оланд също не е. Единият го прокламира, а другият хитрува. Първият загърбва лявата традиция да се нападат на думи „парите“ или „финансите“, но това отговоря на убежденията на втория, изразени още през 1985 г. в една книга, озаглавена „Левицата се променя“, чийто съавтор е настоящият министър на отбраната и генерален секретар на президентството (2).

(1) Gérard Davet et Fabrice Lhomme, „Un président ne devrait pas dire ça...“ (Един президент не би трябвало да казва това...). Les secrets d’un quinquennat (Тайните на една петилетка), Stock, Париж, 2016.

(2) Книгата Левицата се променя от „Жан-Франсоа Транс“, се появи през октомври 1985 г. Този странен псевдоним свързва петима млади кадри на Социалистическата партия, които искат да предложат на обърканите ѝ членове един труд, обединяващ всички течения. Петимата са Жан-Ив Льо Дриан, Жан-Мишел Гаяр, Жан-Пиер Жуие, Жан-Пиер Миняр и... Франсоа Оланд. Вж. Пиер Рамбер, „В кръг като пумпал или право напред“, Монд дипломатик в Дума, 4 септември 2014, http://bg.mondediplo.com/article1264.html.

(На стр.5)

THÉO HAGGAÏ. – Серия „Камъчета“, 2016.

2АПРИЛ 2017 - МОНД дипломатик

RТ – ОСНОВЕН ИНСТРУМЕНТ В СТРАТЕГИЯТА

Ãëàñúò íà Ìîñêâà ñìóùàâà êîíöåðòà Обвинена, че е инструмент на Кремъл, RT въз-прие кодовете и недостатъците на непрекъснато излъчващите информационни канали, които се конкурират днес на световния пазар. Огромното нарастване на аудиторията ѝ в САЩ и в Европа се дължи на открито критичната към западните политики редакционна линия, която телевизията следва съобразно различните региони.

МАКСИМ ОДИНЕ*

*Докторант на университета Париж Нантер. Занимава се с по-литиката за оказване на влияние на съвременна Русия.

ТЯСНО свързано с идеологическата битка на Студената война, поняти-ето „публична дипломация“ (public

diplomacy) е популяризирано в началото на 60-те години от Едуард Мъроу, директор на Американската информационната агенция (ЮСИА), която координира културната дипломация на САЩ и радио „Гласът на Америка“, следвайки една яростно анти-комунистическа линия. Американската ди-пломация смята да се освободи от идеята за пропаганда, свързвана с тоталитаризма, за да покаже тази страна на своята външна политика. По същото време съветските ръководители прибягват до близкото понятие „народна дипломация“, за да определят външната културна дейност на съветските дружества за приятелство, съчетана с предаванията на „Радио Мос-ква“ на различни езици. И в двата случая държавата се свързва пряко с населението на други страни посредством културни, образователни и медийни инструменти, за да прокара своите интереси, своите основополагащи ценности и националната си култура. А допълнително и по-добре да контролира дейността на чуждите пра-вителства, като влияе на общественото мнение в съответните страни..

Понятието „публична дипломация“

изплува отново през XXI век след нахлува-нето в Ирак през 2003 г. заедно с надеждата на правителството на президента Буш да завоюва отново „сърцата и душите“ в Близкия изток, все по-враждебно настроен към САЩ. Сред набора от дипломатически

инструменти Държавният департамент се заема да издигне авторитета на между-народните медии и да засили подкрепата си за неправителствените организации (поне за онези, чиято дейност отговаря на политиката му). Много страни подемат тази политика на засилване на „меката сила“ (soft power), която теоретикът ѝ Джозеф Най определя през 2004 г. като „способност та да се влияе върху другиго по-скоро чрез привличане, а не чрез при-нуда и заплащане“ (1).

Министерството на външните работи

на Русия приема официално понятията за „публична дипломация“ и „мека сила“ съответно през 2008 г. и 2013 г. Публичното аудиовизуално пространство за чужбина е изградено на два етапа. През 2005 г. – RТ, после – „Спутник“, който поемайки щафе-тата от РИА „Новости“ и „Гласът на Русия“ през 2014 г., става основно средство за влияние върху чужди слушатели и зрители. Тази стратегия се налага в контекст на сил-на конкуренция на международния пазар на информацията. От края на 90-те години катарският канал „Ал Джазира“ се стреми „да пречупи монопола на западните медии по отношение на информацията на меж-дународно равнище“ (2), най-вече срещу Си Ен Ен, главен източник на снимки от войната в Персийския залив през 1991 г. Освен Русия, по същия път в първото десетилетие на новия век тръгнаха Китай – със своята Китайска централна теле-визия (CCTV), която в края на 2016 г. се превърна в Китайска централна телевизия нетуърк; страните от Латинска Америка – с „Телесур“; и Иран – с Прес ТВ. Всички

тези медии се стремят да завоюват част от пазара на своите съперници, били те англосаксонски – като Си Ен Ен, Би Би Си, „Скай нюз“, френски – като Франция 24, или немски – като „Дойче веле“.

Оригиналността на руския вариант се

състои в това, че той не се стреми само да упражнява „мека сила“, а отговаря според логиката на Кремъл на цели, свързани със сигурността. Органите за сигурност на Руската федерация поставят ударението върху отбранителния потенциал на тези медии, които заедно с кибернетичните лостове трябва да сдържат заплахите (манипулирани информации, кибератаки и т.н.), наблягайки върху „суверенитета на руското информационно пространство“, както предвижда Доктрината за информа-ционна сигурност, приета през декември 2016 с президентски указ. По отношение на отбраната началникът на Генералния щаб на руските въоръжени сили обяви, че иска да интегрира инструментите на „меката сила“ и да развие „хибридните методи“, за да отговори на съвременни-те асиметрични конфликти (Комерсант, 1 март 2016) на местна почва, но и в ме-дийното пространство и в Интернет. За Кремъл информацията е бойно поле като всяко друго.

Максим Одине

(1) Joseph S. Nye, Jr., Soft Power: The Means to Success in World Politics, (Мека сила: средствата за успех в световната политика), PublicAffairs, Ню Йорк, 2005.

(2) Mohameden Baba Ould Etfagha, „Voyage à l’intérieur d’Al-Jazira“ (Пътуване във вътрешността на „Ал Джазира“), Париж 2006.

От Студената война до нахлуването в Ирак

ТОВА е клип, направен през декември 2015 г. за 10-годишнината на RT (бивша Russia

Today – Русия днес) – бой-ния кон на руското публично външно аудиовизуално из-лъчване. Облечена в съветска униформа, главната редактор-ка на 24-часовия телевизионен канал Маргарита Симонян прави проверка на персонала в централата на улица „Бо-ровая“ в Москва. Чистачката Люба „получава нареждани-ята директно от Кремъл“; в студио със зелен фон моби-лизирана журналистка чете на арабски от аутокю, докато фигуранти, маскирани като сирийски бойци, стрелят с халосни патрони; чуждес-транните водещи гният във влажна килия, а на наетия от

телевизията британец Кевин Оуен му слагат белезници в студиото...

RT избра по този начин да се надсмее над себе си, за да отговори на многобройните си критици, които виждат в нея пропаганден инструмент на Кремъл. По случай годишни-ната Владимир Путин припом-ни общо взето класическите цели на този транснационален канал след едно десетилетие усилия да се навакса руското изоставане в полето на „пуб-личната дипломация“ (виж карето). „Извънредно важно е нашият и вашият глас да бъдат чути (…), не само от политиците, но преди всичко и от обикновените граждани в целия свят“, заяви прези-дентът.

„Оранжевата револю-

ция“ в Украйна през 2004 г., възприе та от Кремъл като западна намеса в непосред-

ствено съседство чрез не-правителствени организации (НПО), отбеляза обрат в ру-ската външна политика, която осъзна слабостите си по от-ношение на международното влияние. Още на следващата година Москва постави пър-вите основи на групата Русия днес. „Първоначалната идея беше да създадем [англо-

Îáåêòèâíîñò íå ñúùåñòâóâà

езичен] канал, съсредоточен единствено върху Русия. Но много бързо стана очевидно, че тази идея е обречена на провал, спомня си Симонян. Ако нашата аудитория се ограничеше до специалисти-те по Кремъл и наблюдате-лите на Русия, естествено щяха да бъдат обхвани много малко хора“ (1).

ПО ВРЕМЕ на руско-грузинската война през 2008 г. отразяването на

конфликта от големите западни медии бе преценено като ед-ностранно. За да отговори на това, редакцията възприе една по-агресивна линия. Така ми-сията на RT се видоизмени и тя прерасна в „глобална“ медия, способна да предложи „друг поглед“ за събитията. Интер-национализирането на мрежата се задълбочи. След откриване-то през 2007 г. на арабската ѝ версия „Русия Ал Юм“ (днес RT Арабик), групата RT създаде и испанска редакция (2009), ка-нал в САЩ (2010), друг във Ве-ликобритания (2014) и накрая две онлайн медии за немско-говорящата и франкофонската аудитория (2014). Тази година предстои откриването на канал RT Франс.

С персонал от 2100 души и

представителства в 19 страни

групата се разви благодарение на значителните средства, които ѝ предоставя руската държава. Според изследване на института ИПСОС, про-ведено през ноември 2015 г. в 38 страни, всяка седмица нейните канали се гледат от 70 милиона души – аудитория, която се нарежда след тази на международната редакция на „Бритиш Бродкастинг Корпо-рейшън“ (BBC) и преди тази на „Дойче веле“ и Франс 24. С 8 милиона зрители седмично в САЩ и 36 милиона в Евро-па (а те са приоритетните ѝ цели), RT е петият най-гледан международен канал. От от-криването му досега бюдже-тът му е нараснал десет пъти – от 29 милиона на 290 милиона евро – близо една четвърт от публичните дотации, отпус-кани на медиите. RT бързо се адаптира в излъчването на съдържание в Интернет, из-ползвайки масово цифровите

технологии (360-градусови видео излъчвания на живо). Групата създаде множество акаунти в социалните мрежи, както и в You Tube, където се представя за първия информа-ционен източник в света с 4,5 милиона абонати на всички канали, взети заедно. Моде-лът на „Кейбъл Нюз Нетуърк“ (CNN) остава образец по отношение на продукцията. Водещата емисия за дебати по RT интернешънъл „CrossTalk“ е вдъхновена пряко от токшо-уто на CNN „Crossfi re“ (спря-но през 2014). А привлича-нето през 2013 г. на бившата звезда на американския канал Лари Кинг е след главните ѝ постижения.

RT вижда себе си като ре-зервен вариант на западните „водещи медии“ – петдесети-на на брой, според редакци-онна справка (2). „Искахме да разбием монопола на англосак-сонските медии в световния информационен поток“, каза Путин по време на посещение в редакциите през юни 2013 г. Според генералния директор на Руския съвет по между-народните въпроси Андрей Кортунов „целта [на RT] не е толкова да прокара позициите на Русия, колкото да постави под съмнение еднозначност-та на западните позиции и на западното тълкуване на събитията“, както показва девизът на канала „Question more“ (Задавайте повече въ-проси).

Открито ангажирана, RT

нехае за противоречието, от което страдат западните обществени медии – от една страна, да излъчват информа-ция, отговаряща на национал-ния интерес, олицетворен от държавата акционер, и от дру-га – деонтоложкия принцип, който налага известна незави-симост, за да не изглежда като пропаганда (3). Когато през ноември 2016 г. се разшири световната редакция на BBC, нейният генерален директор Тони Хол изложи схващането си за „една вдъхваща доверие BBC, отворена към света, която поднася най-доброто от нашата независима и безпристрастна журналис-тика“. В същия ред на мисли г-жа Мари-Кристин Сара-гос, генерална директорка на „Франс Медиа Монд“, увери пред Поан (5 декември 2016),

(1) „Lunch with the FT: Kremlin media star Margarita Simonyan“ (Обяд с ФТ: Медийната звезда на Кремъл Маргарита Симонян), Financial Times, Лондон, 29 юли 2016.

(2) Сред които Монд, Фигаро, Либерасион, TF 1, Франс Телевизион и Канал Плюс във Франция. Пълният списък може да намерите на http://msm.rt.com.

(3) Cyril Blet, „Les médias, un instrument de diplomatie publique“ (Ме-диите – инструмент на публичната дипломация), Revue internationale et stratégique, Париж, 2010.

МОНД дипломатик - АПРИЛ 20173

(На стр.4)

Австрия

Китай

Колумбия

Япония

Перу Австралия

Саудитска Арабия

Сирия

Холандия

Венецуела

Аржентина Египет

Канада

Великобритания

Мексико

Испания

Франция Германия

САЩ10,8

10,45, 3

3, 8

3, 7

3, 5

2, 5

1,8

1,7

1,7

1, 6

1,61,5

1,41,2

1,2

1,1

1

1

Оригинални посещения наrt.com извън Русиякато процент от общата посещаемост(страни с повече от 1% посещения)

Консултации в интернет сайтовeте

bbc.com

Брой на регистрираните влизания между 12 февруари и 13 март 2017 извън страната домакин

168 831 520 cnn.com96 158 995

rt.com58 556 940

aljazeera.comи aljazeera.net52 267 930

dw.com30 031 625

euronews.com26 549 890

Източник: данните са взети от alexa.com на 13 март 2017.

skynews.com 6 948 485

France24.com 13 174 745

301 Deutsche Welle(радио и телевизия)

360 BBC World Service(радио и телевизия)

279RT

244France 24(и RFI)

Правителствени субсидии за публичните каналипрез 2016, в милиони евро

Източник:: France Médias Monde ; www.rbc.ru ; Deutsche Welle ; www. gov.uk

17, 4

13, 3

10, 210, 1

3, 93

1, 81, 70, 7

Sky News

CNNBBC World News

Дял от 13-те процента най-богати хора от възрастното население, които са гледали канала поне един път в седмицата преди сондажа

Euronews

France 24Al Jazeera English

i24 NewsRT

NHK World TV

Източник : Ipsos, « ope 2016 » (данни от 2015).

Аудитория в Европа

LondresBerlin

Paris

Москва

ИстанбулMadrid

Кайро

Лагос

Йоханесбург

Сао Пауло

Каракас

Лос Анжелис

ТоронтоВашингтон

МаямиНю Йорк

Буенос Айрес

Ню Делхи

Багдад

Банкок

Сидни

Пекин

ТокиоСеул

Главни бюрав света

RT DeutscheW elle

CNN

BBCWorld News

Al-Jazir a Euronews

N.B. : France 24 работи с мрежа от 142 кореспонденти

CÉCI

LE M

ARIN

Sky News

Главните световни информационни канали с непрекъснато излъчване

Лондон

БрюкселБерлин

ПарижМадрид

Аман

РамалаЙерусалим

Газа

ДамаскБейрут

Тел Авив

юни1980

февруари1989

април1992

януари1995

ноември 1996

декември 2005

декември2006

CNN

Sky News

Deutsche Welle

Euronews

BBC World News

Al-Jazira

RT

France 24

януари1993

Дата наоткриване

RТ съперничи на големите телевизионни канали, насочени към световната аудитория, излъчвайки информация 24 часа в денонощието. Тук са посочени само каналите (частни или обществени), които отразяват актуалните международни събития и имат значителна аудитория в чужбина. Не присъстват каналите с по-малка аудитория, като китайския CGTN, или иранския Press TV; нито каналите за икономическа информация, като Bloomberg TV или CNBC; нито каналите с общ характер, като Telesur в Латинска Америка; нито онези с по-ограничен обхват, като саудитската AL Arbiya и американската Al Hurra.

ЗА НАЛАГАНЕ НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ

íà ìåæäóíàðîäíàòà èíôîðìàöèÿче Франс 24, финансирана от таксата за аудиовизуалните медии и от държавата, „не е правителствен канал“.

Обръщайки гръб на тази

дилема, екипът на RT предпо-чита да приеме връзките си с руската държава. „Няма какво да крием“ – така през 2014 г. американката Аниса Науай, водеща на предаването „In the Now“ отговори на въпроса на Кристиан Аманпур от CNN, дали RT не се използва като инструмент за правителствен отговор на „проблема с отри-цателния имидж“ на Русия: „Хората знаят откъде ид-ват субсидиите ни. (…) Дали ние представяме нещата повече от руска гледна точ-ка? Разбира се, тази гледна точка е изложена. Но това е абсурден въпрос от страна на медия като вашата, която разпространява позициите

Ïðåäïî÷èòàíèå êúì òåìèòå çà ñèãóðíîñòòà

на Държавния департамент от повече от петнадесет години.“ Стрела, насочена към Аманпур, която в края на 90-те беше изпратена от CNN да отразява Косово като репортер, докато съпругът ѝ Джеймс Рубин по същото време беше говорител на Държавния департамент... Ръководителите на RT въз-приемат международната медийна среда като прос-транство, където съвместно съществуват няколко повест-вователни режима: „Виждали ли сте някога много примери за обективно отразяване? (…) Обективност няма. Има толкова приблизителни лица на истината, колкото и въз-можни изразители“ – зая-ви Симонян пред „Шпигел онлайн“ (13 август 2013), предпочитайки да отстоява плурализма вместо да прокла-мира безпристрастност.

RT отделя привилегиро-вано място на събитията, с които западните медии малко се занимават. Например, ру-ският канал все още отразява войната в Афганистан, където бомбардировките на водената от САЩ коалиция продъл-жават при относително общо безразличие (11февруари). Той редовно включва теми за вой-ната в Йемен – един конфликт, засенчен от войната в Сирия. На 10 февруари, например, новините на международната редакция на RT започнаха с разкритията на британския печат (4) за продължаващите продажби на оръжие за Сау-дитска Арабия, въпреки една инцидентна бомбардировка по време на погребение през октомври 2016 г., при която загинаха 140 души и стотици бяха ранени.

Редакционната политика

на международния клон на RT е организирана около ня-колко основни направления: подкрепа за многополюсен свят и за ценностите на су-веренитета, критика на ат-лантизма и на американските хегемонистични стремежи, както и разобличаване на „русофобията“. За да поднесе тези идеи, каналът се обръща към експерти от всякакъв род – от бивши членове на „Клу-ба на часовника“ (френски мозъчен тръст на десницата и на крайната десница) до американските пацифисти. Политиците, канени в преда-ването „СофиКо“, също са от тази пъстра палитра – Сара Вагенкнехт, съпредседателка на партията „Ди Линке“ в Бундестага; Майкъл Флин, мимолетният съветник по националната сигурност на Доналд Тръмп; Норберт Хо-фер, кандидатът на крайната

десница на австрийските президентски избори; Юбер Ведрин, бивш френски со-циалистически министър на външните работи, или пък Марин Льо Пен, председател-ка на Националния фронт във Франция. Същото това пре-даване събира мненията на представители на регионални сили, като бившия пакистан-ски външен министър Хина Рабани Хар, бившия турски президент Абдулах Гюл (от Партията на справедливостта и развитието) или пък иран-ския представител на прего-ворите за ядрената програма на Техеран. При отразяването на руския политически живот се избягва грубата цензура, дори годишнината от убий-ството на опозиционера Бо-рис Немцов беше отразена в новините на 26 февруари.

Редакционната линия на

RT Интернешънъл не се смес-ва с тази на местните канали и сайтове. RT се приспособява към медийното предлагане в страните, където Русия иска да разпростре влиянието си. Така RT Америка подема критиката на неолиберализма и на неоконсервативните ди-пломатически позиции – да-леч от редакционните линии на големите национални ка-нали от CNN до „Фокс Нюз“. На 18 февруари предаването „Keiser Report“ разкритику-ва назначаването от новия президент Доналд Тръмп на бивши шефове на деловата банка „Голдман Сакс“ за съ-ветници и членове на неговия екип. Тази антиуолстрийтска тоналност беше подмината от ръководството на амери-канското разузнаване, което обвинява канала, че е подкре-пил републиканския кандидат по време на президентската

кампания. Твърдение, в кое-то се налага да бъде внесен определен нюанс – основната цел на RT беше да критикува Хилари Клинтън, чиято ед-ностранчива тенденциозност тревожеше Кремъл, набля-гайки на връзките на бившата държавна секретарка с не-оконсервативните среди или изтъквайки заедно с „Уики-лийкс“ аферата с компроме-тиращите електронни писма на кандидатката и съветника ѝ Джон Подеста.

Освен това редица извест-

ни личности, определяни като леви, чиито предавания бяха приети от RT Америка, се обявиха срещу Тръмп. Жур-налистът Ед Шулц не скри симпатиите си към Бърни Сандърс, който му даде ня-колко интервюта по време на кампанията за първичните из-бори на демократите. Негови-ят колега Крис Хеджис, лауре-ат на наградата „Пулицър“ за 2002 г. и приближен на Ноам Чомски, се самоопредели като

„социалист“ в алтернатив-ното предаване Truthdig, на което е един от редакторите. В епизода на своята емисия „On Contact“ няколко дни след победата на Тръмп, Хеджис, макар да вижда в избирането му знак за „масовото от-хвърляне на неолибералните политики, водени от ръковод-ния политически и финансов елит“, предупреди, че „и без това сериозно подкопаните граждански свободи, може да отстъпят място на една свирепа и безмилостна поли-цейска държава.“ Вярна на „антисистемния“ си подход, RT Америка даде думата и на кандидатите на „трети пар-тии“ (Зелената, Либертариан-ската), които рядко са канени от конкурентните медии.

В Близкия изток, превър-

нал се от началото на 2000 г.

в медийно бойно поле между големите международни ка-нали, RT Арабик – заедно с „Ал Джазира“ (5) – дава израз на съжалението си от деста-билизирането, породено от „арабските пролети“, и клейми военната намеса на западните сили в района. Тема, която е поставена под сурдинка от финансираната от американ-ския Конгрес телевизия „Ал Хура“.

Критиката срещу намеса-та на САЩ във вътрешните работи на суверенни страни също е един от бойните коне на RT на испански. Испан-скоезичният канал е особено активен в Мексико, Аржен-тина и Венецуела. Той следва антиимпериалистическа и антилиберална линия в унисон

(4) Alice Ross, „Boris Johnson urged UK to continue Saudi arms sales after funeral bombing“, Гардиан, Лон-дон, 10 февруари 2017.

(5) Вж. Lire Yves Gonzalez-Quijano, „Et l’étoile d’Al-Jazira pâlit“ (И звездата на „Ал Джазира“ помръкна), Le Monde diplomatique, май 2012.

4АПРИЛ 2017 - МОНД дипломатик

с латиноамериканската ле-вица, която недвусмислено поддържа. Според изследо-вателя Джон Акерман, който води редовна рубрика, повече от приличният резултат на Ленин Морено, подкрепян от еквадорския държавен глава Рафаел Кореа на първия тур на президентските избори през февруари 2017 г., доказва, че „цикълът на прогресивните правителства в Латинска Америка не е приключил“. Каналът говори за „икономи-ческа война срещу [президента Николас] Мадуро (21фев-руари), за да информира за икономическите трудности, които преживява Венецуела и като че ли хвърля върху опо-зицията цялата отговорност за кризата. Въпросът за ролята на правителството в „лошо-то финансово управление на страната“ все пак беше повдигнат по време на едно предаване на „El Zoom“ (14 декември).

Сайтът на RT на френски,

както и другите европейски клонове на RT е с много по-консервативно лице. Руската мултимедийна платформа малко се занимава с икономи-ческите и социалните въпроси и предпочита темите за сигур-ността. През 2016 г. на 1 статия върху безработицата се падаха 17 за тероризма (при 2 в Монд и 1,7 във Фигаро) (6). RT отде-ля относително повече място от другите медии на „малките“ кандидати за президентските избори, но това балансиране е по-благоприятно за отстоя-

ващия суверенитета голистки кандидат Никола Дюпон-Енян, отколкото за кандидата на „Непокорна Франция“ Жан-Люк Меланшон (7). Същата логика може да се открие от другата страна на Ламанша, където лидерът на Партията на независимостта на Вели-кобритания (UKIP) Найджъл Фарадж се появява 17 пъти по RT в периода 2010-2014 г. (8), доста преди кампанията за Брекзит.

В рамките на френската президентска кампания сайтът не премълчава нито съдебните проблеми на Франсоа Фийон (често представян във Фран-ция като „проруски“), нито думкането на тенджери, с което го посрещат противни-ците му по време да обикол-ките. Той се занимава също с подозренията за създаване на фиктивни работни места за сътрудници на г-жа Льо Пен в Европейския парламент; но отделя голямо място и на изявленията на адвокатите ѝ, и на прескомюникетата на Националния фронт (17 и 20 февруари). Показателно за особената подкрепа на руския канал за политическата линия на кандидатката на Фронта е пълното отразяване на прес-конференцията ѝ, когато тя изложи разбиранията си за външната политика на Фран-ция и припомни желанието си „да привърже Русия към европейския континент“ ( 23 февруари).

В съответствие с анти-

либералната линия на RT отношението към кандидата

на партия „Напред!“ Емануел Макрон несъмнено не е така благосклонно. Сайтът се по-диграва с „антисистемната“ му поза, определяйки я чрез гласа на „ужасения икономист“ Дани Ланг като „пълна изма-ма“ (3 февруари). Все пак, макар да признава за непри-стойните атаки, подети срещу Макрон от двама членове на партия „Републиканците“ в мултимедийната платформа „Спутник“ (обществена по-сестрима на RT), това е далеч от „настървеността“, от която се оплаква кандидатът, размахващ червената дрипа на руската заплаха (9).

RT демонстрира подчертан

вкус към недоволството, вклю-чително социално, на Запад, особено когато предлага сен-зационни кадри на сблъсъци с полицията, счупени стъкла или пожари, които могат да бъдат образци за шоково видео (30 декември 2016). В САЩ каналът откликва също на мащабни социални движения като „Окупирай Уолстрит“, Black Lives Matter или не-отдавна на походите срещу Тръмп. Тези кадри поставят ударението върху разделе-нието в западните общества. Сайтът показва както борбата на селския стопанин Седрик Еру, защитник на мигрантите във френско-италианската долина Ла Роя (10 февруари), така и табелите „Да, ние сме си у дома“ на активистите на Националния фронт на Енен-Бомон, отправени към филма „У дома“ на Люка Белво, който изобразява кампанията за об-щинските избори на предста-

вител на Националния фронт (22 февруари). Либералните демокрации са представени така, сякаш са на ръба на ха-оса, дори на „гражданската война“ (12 януари). Руската медия често отразява индус-триални злополуки през при-змата на страха, като пожар в машинната зала на ядрената централа „Фламанвил“ (в телевизионния журнал на 9 февруари) или петдесетина случая на респираторно от-равяне поради дразнещ газ на летището на Хамбург (12 февруари). И така омаловажа-ва технологичното изоставане на Русия от Западна Европа и САЩ, което е централно предизвикателство за руските елити.

По примера на Си Ен Ен

във войните на САЩ, RT се превръща в пропаганден инструмент, когато трябва да се отразяват конфликти от го-лям интерес за Русия. В този случай каналът ревностно разпространява официалната версия за събитията в между-народния ефир. В Сирия, къде-то RT много пъти е служела за трибуна на президента Башар Асад, изходът от битката за Алепо илюстрира дълбокия антагонизъм на руско-запад-ната информационна война. След превземането на града от сирийската армия RT показа по своите канали радостта на жителите на Западен Алепо, докато почти всички западни медии се съсредоточиха върху хуманитарната ситуация в из-точните квартали (вж. карето). И обратно, каналът покани бивш британски дипломат

да коментира „цивилните загуби“ в битката за Мосул, който иракските части с под-крепата на предвожданата от САЩ коалиция са на път да отвоюват.

По ирония на съдбата през януари 2014 г. НАТО откри в Рига Център за усъвършенст-ване на стратегическата кому-никация. Тази организация, която съвсем не блести със стремежа си към истината, особено по време на войната в бившата Югославия (10), вече има амбицията да противо-действа на „информационни-те кампании“ на най-добрия си руски неприятeл, прибяг-вайки до модната техника на fact-checking (проверка на фактите).

RT отговори като пусна

платформата FakeCheck [фал-шива проверка]. В програ-мата – награденият с Оскар документален филм Белите каски, посветен на сирийските спасители, работещи в бунтов-ническите зони на Сирия. С няколко видеа като аргумент руският канал обвинява тази организация, че поддържа връзки с джихадистки групи-ровки, и набляга на западните ѝ източници на финансиране. Екипът на RT стана майстор в преобръщането на пропаганд-ните обвинения в своя полза. Те му дават възможност да укрепи своята идентичност като „антисистемна“ медия и да привлече опозиционни-те аудитории, залагайки на картата „сам срещу всички“. В края на клипа, заснет за 10-годишнината, Маргарита Симонян се обръща иронич-но към зрителите: Е, такава ли е представата ви за нас? Имате право, точно така работим“.

МАКСИМ ОДИНЕ

(6) Според преброяването, на-правено от Le Monde diplomatique въз основа на дигитализираната база на Монд и Фигаро и сайта на RT.

(7) Според изследване на Le Monde diplomatique между 1 септем-ври 2016 г. и 13 февруари 2017 г. името на кандидата на „Франция, стани“ (Никола Емон-Енян) се появява шест пъти по-малко от това на най-споменавания кандидат (Франсоа Фийон), срещу 20 пъти по-малко във Фигаро, 28 пъти по-малко в Монд и... 43 пъти по-малко в Либерасион. Меланшон е цитиран 2,3 пъти по-малко от Фийон по RT на френски, което е приблизително толкова, колкото при конкурентите му (3,3 пъти по-малко във Монд и Фигаро).

(8) Patrick Wintour и Rowena Mason, „Nigel Farage’s relationship with Russian media comes under scrutiny“, Гардиан, 31 март 2014.

(9) Вж. Richard Ferrand, „Ne laissons pas la Russie déstabiliser la présidentielle en France!“ (Да не поз-волим на Русия да дестабилизира пре-зидентските избори във Франция ), Монд, 14 февруари 2017.

(10) Вж. Serge Halimi и Dominique Vidal, „Médias et désinformation“ (Ме-дии и дезинформация), Le Monde diplomatique, март 2000.

НА 14 декември 2016 сирийската армия си върна пълния контрол над източните квартали на Алепо

– крепост на противниците на режима на Башар Асад. Как транснационалните теле-визионни канали заснеха и коментираха това събитие?

Дни преди това RТ бешe вече на

място. Още на 7 декември руският канал излъчи първите картини от влизането на сирийската армия в източната част на Алепо. Кореспондентката Лизи Фелан, съпровождаща правителствените сили, върви сред разрушенията и коментира наличието на изоставени ракетомети и варели с химически продукти. Сайтът на RТ илюстрира една статия с 360-градуса видео, в което сърфиращият в интернет може да се придвижва със своята мишка. На една от улиците на квартал „Ал Лай-рамун“ всички прозорци на сградите са изпочупени. „Хората, които живееха и работеха тук, заминаха. Останаха само войници“, казва коментаторът (13 декем-ври), сякаш за да опровергае обвиненията на говорителя на Върховния комисариат на ООН за правата на човека, който същия ден заяви, че сирийските сили са екзекути-рали най-малко 82 цивилни, включително жени и деца. На следващия ден сред една ликуваща тълпа Фелан коментира превзе-мането на Алепо.

Предишните дни западният печат из-рази безпокойство за рисковете от репре-сии срещу мирните жители. Тяхното ева-куиране бе главната тревога на Си Ен Ен. Американският канал разпространи кадри с обезумели жители, бягащи пред на-предващите правителствени сили. Едни пренасят възрастна жена с ръчна колич-ка, други са прегърнали деца („Масово бягство от Алепо“, 12 декември). Преди 19 декември не беше показан нито един кадър на автобусите, предоставени от правителството за евакуиране на цивил-ните, което можеше да се види по всички останали канали. Макар и финансирана от страна, открито враждебна на пре-зидента Асад, телевизия „Ал Джазира“ показа колони от автобуси, отвеждащи бежанците към района Идлиб в бунтов-ническа зона (15 декември). Колкото до Би Би Си, тя излъчи кадри с бойци, които говорят за понесените унижения, преди да се качат в автобусите, а също с един мъж, който насред една улица на Идлиб казва колко е благодарен, че все още е жив (21 декември).

На 24 декември репортаж на Франс

24 показа както сцени на радост по ули-ците на Алепо, така и върволици от коли, които се опитват да напуснат бившите бунтовнически квартали. И преди всичко френският канал спомена, че по същото

време на жителите на шиитските села Фуа и Кафрая, обсадени от бунтовниците, е разрешено да излязат от обкръжението. „Този път евакуираните са откарани към Алепо“, подчертава коментаторът. Един-ственият интервюиран военен е от ръко-водителите на Сирийската свободна ар-мия – не особено представителна светска групировка на въоръжените ислямистки и джихадистки въоръжени групи. Макар да се оплаква от отвратителното време, той не казва и дума за някакви издевателства от страна на сирийската армия.

На различни фронтове Cи Ен Ен и RТ

отразяват много вълнуващо капитулация-та на бунтовниците и освобождението на Алепо. Американският канал разпростра-нява думите на Ясмин Кануз, 10-годишно сираче, което казва: „Добър ден, това може да е последния път, когато чува-те гласа ми“, след което иска храна. RТ изобличава „западните медии, които наблягат на човешкото страдание, дори го фалшифицират, изпълнявайки една политическа програма в служба на инте-ресите на западните сили“ (21 декември 2016). Но пък повтаря по няколко пъти на ден, през седмицата от 13 февруари, един документален филм, посветен на сирийските деца жертва на войната.

Елен Ришар

В Сирия – в противовес на Cи Ен Ен

Ãëàñúò íà Ìîñêâà ñìóùàâà êîíöåðòà...RТ – ОСНОВЕН ИНСТРУМЕНТ В СТРАТЕГИЯТА ЗА НАЛАГАНЕ НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

(От стр. 3)

МОНД дипломатик - АПРИЛ 20175

В тази книга вече съществуваше, макар и за-

трупана под куп празни и кухи думи, скъпата на Макрон идея за нов социален съюз между средните образовани класи и либералния елит от собстве-ници, споен от общата воля да завземат дялове от световния пазар. „Предприемачество“ вместо „социални помощи“, печалби вместо рента, рефор-мисти и модернисти срещу екстремисти и гледащи в миналото, отказ от носталгията по „камиларите и разносвачите на вода“: слушайки Макрон, чуваш Клинтън от 90-те, Блеър и Шрьодер – от няколко години по-късно (3). Да бъде последван, означава още по-силно, отколкото при Оланд, ангажиране с „третия път“ на неолиберализма. Същия, по който се препънаха американската Демократическа партия и европейската социалдемокрация, пропадайки в ямата, в която продължават да лежат и днес.

„Проектът на Емануел Макрон е стъпало за Националния фронт“

„Глобалистите“ и „партията на Брюксел“ сре-щу „патриотите“: Марин льо Пен би била доволна, ако политическата борба се сведе до тази диалектика. Г-н Ришар Феран, депутат на Социалистическата партия и важен стълб в кампанията на Макрон, из-глежда изпреварва желанията ѝ: „От едната страна стоят неонационалистите реакционери и поборни-ците за идентичност, а от другата – прогресивни-те хора, които мислят, че Европа е необходима“ (4), заявява той. Изграждането на идеологическата борба по този начин не е невинно. Стремежът и от двете страни е да се скрият класовите интереси, като се подхранва ужасът на „идентичността“ у едните и се заклеймят „реакционните“ импулси на другите.

Но въпреки „пазарните прогресисти“, тези, „които

мислят, че Европа е необходима“, мислят социално. Броят на „командированите работници“, по силата на една брюкселска директива от 1996 г., се удвои през последните 10 години. Те са по-често строителни или земеделски работници, отколкото хирурзи или антик-вари. Така че, това, което „мислят“ жертвите на тази директива, е продукт на онова, от което те се страху-ват, а именно, дъмпинг на заплатите, който заплашва условията им на живот. За тях Европа не се свежда до програмата „Еразъм“ или „Одата на радостта“.

Стивън Банън, политически стратег на Доналд

Тръмп, е разбрал каква полза може да извлече нацио-налистическата десница от социалното декласиране, съпътстващо почти винаги тържествата на глобалното село. „Сърцевината на това, в което вярваме, е, че ние сме нация с икономика, а не икономика в не знам си какъв световен пазар с отворени граници. Труде-щите се от цял свят са уморени да се подчиняват на „партия та от Давос“. Нюйоркчани се чувстват по-близо до жителите на Лондон и Берлин, отколкото до жителите на Канзас и Колорадо, и те споделят с лондончани и берлинчани манталитета на един елит, който иска да диктува на всички начина, по който ще бъде управляван светът“ (5), казва той. Когато на митингите, осеяни с европейски знамена, Макрон превъзнася мобилността, проповядва „растеж чрез по-големи печалби на предприятията“ и обещава да прекрати помощите за безработните при втори отказ на „приемливо предложение за работа“ (6), как да разграничим предложенията му от интересите на олигарсите от „партията на Давос“, които владеят парите и знанието? Можем да си представим щетите за демокрацията, ако на втория тур останат един сре-щу друг Макрон и Марин льо Пен, за което медиите работят усилено.

Вече 20 години „полезният вот“ означава съюз на

двете главни партии срещу крайната десница, която върви стремглаво нагоре благодарение именно на техните решения. „Днес, подчертава Амон, проек-тът на Еманюел Макрон е стъпало за Националния фронт“ (7). Но и обратното е вярно, силата на На-ционалния фронт укрепва монопола във властта на противниците му, включително на социалистите (8). Още през 1981 г. Франсоа Митеран изчисляваше, че една силна крайна десница ще принуди десницата да се съюзи с нея, с риск да стане също така неизби-раема (9). Маневрата обаче тръгна в обратна посока през април 2002 г., когато Жан Мари льо Пен стигна

до втория тур срещу Жак Ширак на президентските избори. След това винаги, когато десницата изпре-варваше социалистите на каквито и да било избори, национални или местни, тя се превръщаше в очите на почти цялата левица в архангел на демокрацията, на културата, на Републиката.

Монархически институции, които позволяват вся-

какви измами и извъртания, политически живот, заклю-чен в страха от по-лошото, медии, които се захранват едни други, и накрая... Европа. По-голямата част от икономическите и финансовите политики на Франция са плътно подчинени на Брюксел, което не пречи основната кампания да се провежда сякаш следващият президент ще може да действа напълно свободно.

Победата на Марин льо Пен може да означава

края на Европейския съюз. Тя вече предупреди: „Аз няма да бъда вицеканцлерката на Меркел“. Ако един от фаворитите на изборите – и на Меркел – тоест Фион или Макрон, влезе в Елисейския дворец, при-емствеността с президентите, на които са служили, ще бъде осигурена, координацията с ориентациите на Европейската комисия ще бъде запазена, немските хегемония и ордолиберализъм ще бъдат потвърдени, като взаимно ще следят за предаността си.

Въпросът за Амон или Меланшон се поставя по

друг начин. Като изключим федералистките уклони на първия и идеята му за обща европейска отбрана, целите им могат да изглеждат близки. Но средствата за постигането им се отличават напълно, до степен, че двете им кандидатури са конкурентни и всеки един от тях рискува да бъде отстранен.

По отношение на Амон е трудно да се преодолее

усещането за нещо вече познато. Той иска да сближи своята привързаност към Европейския съюз с жела-нието си да приключи със строгите икономии и да проведе една по-добра политика за работни места и за околната среда, не така жестока към държавите като пречупената под тежестта на дълга Гърция. Социалистическият кандидат иска да се убеди, че преориентацията, която желае, е възможна, дори в рамките на днешните институции, че може да се мисли „да бъдат постигнати осезаеми резултати, без цялата Европа да скочи срещу него“. Той ос-новава надеждата си върху засилване влиянието на европейската левица, и най-вече на немската.

А това е почти същата хипотеза, която Оланд

очертаваше преди 5 години. На 12 март 2012 г. той обеща „тържествено“ пред своите европейски друга-ри в Париж „да преразгледа бюджетния договор“, сключен от Меркел и Саркози и уточни: „Аз не съм сам, тъй като съществува прогресивното движение в Европа. Аз не съм сам, защото френският народ ще гласува и ще ми даде мандат“.

Сесил Дюфло, която стана министърка на жили-

щата, ни напомня продължението: „Всички очакваха (Оланд) да започне битка с Ангела Меркел. (...) Най-после щяхме да обърнем гръб на пазара на Саркози. (...) Дори италианецът Марио Монти, закостенял либерал, разчиташе на Франция, за да обърне тенден-цията. Дори твърдият консерватор Мариано Рахой виждаше в избора на Франсоа Оланд възможност да се разхлаби менгемето, което стягаше Испания. А Гърция и Португалия бяха готови да следват всеки спасител, за да избегнат разорението“ (10). Но знаем какво се случи.

Европейският съюз се тресе при всички национални избори

По същество няма нищо ново в сравнение с онова, което се случи пред 15 години (11). Тогава Оланд ръководеше Социалистическата партия, а Ли-онел Жоспен – правителството. Като въведение към общата валута беше току-що договорен Пактът за стабилност и растеж, който предвиждаше множество правила за бюджетна дисциплина и глоби в случай на прекалени дефицити. Като водач на опозицията Жоспен не пропусна да се обяви срещу пакта, нарече го „супер Маастрих“, „абсурдно благосклонен към германците“. Когато стана министър-председател през юни 1997 г., обаче прие всичките му точки на Европейския съвет от Амстердам, само дни

по-късно. Като награда за своето съгласие, според Пиер Московиси, тогава министър по европейските въпроси, той бил изтръгнал „първата резолюция на Европейския съвет, посветена на растежа и на заетостта“. Всички вече знаем какъв гръмотевичен ефект произведе тази резолюция.

Амон и Меланшон също имат намерение да пре-

договорят европейските договори. Дали този път са предвидили средствата за това? Амон не поставя под въпрос независимостта на Европейската централна банка, но се надява, че „ще спомогне статутът ѝ да еволюира“. Съгласен е с правилото за 3% бюджетен дефицит, но „желае политика на растеж“, в съот-ветствие с екологичните си амбиции. Той предлага „създаване на демократична асамблея на еврозона-та“, но веднага уточнява: „Ясно е, че ще приема да разискваме, но няма да отида в Берлин или другаде с думите „Това или нищо“, защото е безсмислено“.

Някои от тези реформи изискват единодушното

съгласие на членовете на Съюза, но никоя от тях няма предварителното съгласие на Берлин. Следователно Амон очаква да промени нещата благодарение на една „съюзническа дъга на европейските левици“. И отхвърля неокуражителния прецедент от 2012 г.: „Мисля, че германците са по-отворени днес, отколкото когато Оланд взе властта“. Страхът от разпадане на Европейския съюз, от една страна, перспективата за промяна на властта в Германия, от друга, сякаш разбъркват картите в негова полза. „Аз съм от партията на надеждата“, казва той.

Надеждата на Меланшон се промени след 2012 г.

Тъй като „никаква прогресивна политика не е въз-можна“ в Съюза, такъв какъвто е, освен ако не стане „едно съгласувано излизане от европейските договори“ или ако те не се преработят (план А), той не изключва „едностранно напускане“ на Съюза (план В). И понеже не вярва много в някакъв близък едновременен възход на европейските леви сили, които по-скоро се отдръпват, Франция, втората сила в Съюза, в неговите очи е „лостът на европейската битка“. Жак Женеро, съредактор на президентската програма на Меланшон, резюмира уравнението така: „Принудителното напускане на Франция ще означа-ва край на еврото и край на Европейския съюз, това е съвсем просто. Никой няма интерес да поеме този риск. Особено Германия.“ Следователно, дори ако отказва да се подчинява на онези европейски правила, които противоречат на икономическите ѝ приоритети, „Франция може, ако желае, без проблеми да остане в еврозоната толкова дълго, колкото иска.“ (12)

Европейският съюз беше станал безразличен към

демократичния избор на своите народи, сигурен, че основните ориентации на държавите членки са върза-ни от договорите. След Брекзит и победата на Тръмп обаче политиката се реваншира. Сега Европейският съюз наблюдава трескаво всички национални избори сякаш там се решава съдбата му. Дори обаче да победи един от френските кандидати, когото той обявява за свой рицар, това няма да го успокои за дълго.

СЕРЖ АЛИМИ

ПРЕДИЗБОРНА ПАНОРАМА

Ïàê ëè ùå ïàäíåì â êàïàíà íà „ïîëåçíèÿ âîò“

(3) Вж. Le Grand Bond en arrière. Comment l’ordre libéral s’est imposé au monde (Големият скок назад. Как либералният ред се наложи в света), Agone, Марсилия, 2012.

(4) Le Journal du dimanche, Париж, 12 март 2017. (5) Цитиран от William Galston, „Steve Bannon and the „Global

Tea Party“, The Wall Street Journal, Ню Йорк, 1 март 2017. (6) C’est-à-dire pour un salaire qui ne serait „pas inférieur de

plus de 20-25%“ à celui de l’ancien poste. (Тоест, една заплата не по-малка от тази на старата работа).

(7) France 2, 9 март 2017. (8) Вж. „Le Front national verrouille l’ordre social“ (На-

ционалният фронт увековечава социалния ред), Le Monde diplomatique, януари 2016.

(9) Вж. Еmmanuel Faux, Thomas Legrand et Gilles Perez, La Main droite de Dieu. Enquête sur François Mitterrand et l’extrême droite, (Дясната ръка на Господ. Анкета за Франсоа Митеран и крайната десница), Seuil, Париж, 1994.

(10) Cécile Duflot, De l’intérieur. Voyage au pays de la désillusion (Отвътре. Пътепис от страната на разочарова-нието) Fayard, Париж, 2014.

(11) Вж. „Quand la gauche renonçait au nom de l’Еurope“ (Когато левицата се отказваше в името на Европа) и „L’audace ou l’enlisement“ (Дързост или затъване), Le Monde diplomatique, съответно юни 2005 и април 2012.

(12) Jacques Généreux, Les Bonnes Raisons de voter Mélenchon (Добрите доводи да се гласува за Меланшон), Les Liens qui libèrent, Париж, 2017.

(От стр. 1)

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

6АПРИЛ 2017 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

По време на мандата си президен-тът Оланд изпрати войски в чуж-бина на много и трудни терени. Но дали армията е призвана тъй често да замества дипломацията? Прием-никът му ще трябва да пресметне цената на тези интервенции, както по отношение на разходите, така и за репутацията на Франция.

ФИЛИП ЛЕМА РИ*

„Без съмнение току-що преживях най-

важния ден от политическия си живот“, сподели Франсоа Оланд на 2 февруари 2013 г., в атмосфера на всеобщо ликуване в Гао и Тамбукту, след първите успехи на операция „Сервал“. През петгодишния си мандат, подобно на своите предшестве-ници, френският държавен глава наметна униформата на африкански жандарм, за-повяда да се влезе в Мали, да се разгърне „предпазен чадър“ в четирите държави от Сахел и Централна Африка и да се окаже помощ на Нигерия, срещу заплахата от джихадистката секта „Боко Харам“.

„Парадоксално е, че полето за дейст-

вие на френските сили със съгласието на страните от региона е по-широко от всякога“, констатира Жил Олакунле Яби, бивш ръководител на Западноафри-канското бюро на НПО International Crisis Group (1). Мрежата от френски военни бази в Африка, макар частично реорга-низирана, продължава да съществува повече от 55 години след обявяването на независимостта на страните от континен-та. Както по времето на Студената война, когато едно прагматично разпределение на задачите възлагаше на Франция гри-жата да възпира националистическите или просъветските въжделения в Африка, американският приятел не оспорва сега водещата ѝ роля във франкофонските страни (както правеше през 90-те години) при конфликтите в района на Великите африкански езера. Освен това, след не-успехите на САЩ в Ирак и Афганистан нежеланието на президента Барак Обама да изпраща войски в чужбина откри широк простор за действие на французите.

На всичкото отгоре, дипломатически-

те и военните отношения между двете страни никога не са били изпълнени с повече доверие, отколкото при прези-дентството на Оланд и Обама, включи-телно в Близкия изток, където Франция беше втората сила в коалицията срещу организацията „Ислямска държава“. Дори през 2015 г. френски адмирал ръково-деше от самолетоносача Шарл де Гол „Таск форс 50“ – съставна част от Пети американски флот в Залива. В своята „война срещу тероризма“ Париж дори си възвърна някои неоконсервативни похвати, подражавайки на американския покровител в политиката на извънсъ-дебни екзекуции, признати частично от президента Оланд (2). Френските военни твърдят, че никога не са получавали тол-кова ясни инструкции от изпълнителната власт, която например призова публично към „елиминиране“ или „унищожение“ на противника. Операцията „Сервал“ в Мали беше водена без представяне на отчети, без взимане на пленници и без публику-ване на видеоматериали (3).

Мандатът на Оланд беше белязан

също от завръщане на военните по улиците на страната. С обяснението, че „съществува трайна заплаха на въ-трешния и външния фронт“ (4), след атентатите през 2015 г. правителството въведе операция „Сантинел“ (Въоръжена стража), по силата на която и до днес са мобилизирани и натоварени с полицейски функции от 7 до 10 хиляди войници, обяви извънредно положение и наложи редица принудителни мерки.

Ïîëèòèêà íà êàíîíåðêèòå ïî ôðåíñêèДали военната интервенция не е

типичен „френски маниер“, пита Клод Серфати (5)? Според този икономист, корените на държавния милитаризъм са дълбоки и стари: Наполеон, колониалните войни, метежите и силовите методи по времето на Де Гол. Те се вписват и в ин-ституционните рамки, които позволяват на президента да изпраща войски в чужбина по свое усмотрение, като правителството е само длъжно да информира Парламента, чието разрешение се иска само в случай, че намесата продължи повече от четири месеца. Големите промишлени групи-ровки, армията и политическата власт образували „френска мезосистема на въоръженията“, която в последна смет-ка е един от факторите на това военно усърдие, с относително високото ниво на разходите (на трето място в Европа след Обединеното кралство и Германия, но пред останалите партньори от Европей-ския съюз). Според Серфати, Франция се опитва да използва това усърдие като „противовес на спадащото икономическо влияние на страната и растящата роля на Германия в европейските процеси на взимане на решения“ (6).

Решението за засилване на бомбар-

дировките в Сирия след атентатите през ноември 2015 г. в Париж и Сен Дени беше оспорено. Според бившия минис-тър-председател Доминик дьо Вилпен, „да отговориш на нападение с война, е все едно да гасиш пожар с огнехвърга-чка“(7). Наскоро генерал Венсен Деспорт отбеляза, че „Бомбардирахме ИДИЛ достатъчно, за да предизвикаме „Бата-клан“ и Ница, но недостатъчно, за да ги предотвратим“ (8).

Операцията „Сантинел“ е слабо ефикасна и недобре приета от военните

Между „Републиканците“ и Социалис-тическата партия бе постигнат относите-лен консенсус по въпросите на отбраната, особено след като в отговор на атентатите изпълнителната власт спря намалението на числеността на армията, предвидено в закона за военно планиране 2014-2019 г. Армията се оплаква от претовареност при операциите, чувствително отслабване на духа на личния състав и значителна амор-тизация на техниката. Началникът на Ге-нералния щаб, генерал Пиер дьо Вилие, настоява бюджетът на отбраната, който той нарича „военно усилие“, да достигне в края на следващия петгодишен период до 2% от брутния вътрешен продукт, каквото е изискването на НАТО, срещу 1,77% в момента (т.е. 32,11 милиарда евро).

Жан-Ив льо Дриан, министър на

отбраната през целия мандат на Оланд, минава за същински „министър на Афри-ка“ – няколкократни външни операции и за „ТПП (търговски пътник по пласмента) на републиката“ – процъфтяващи продажби на оръжие. В часа на равносметката той подчертава идеологическата напада-телност и ожесточеност на джихадизма. Поставя ударение и върху непредвиди-мостта на основните фактори (включи-телно американците…), повсеместната „стратегическа заплаха“ (от страна на Русия, Китай и други) и разхлабването на многостранните правила и рамки. Всичко това налага, според него, да се осигури възможност за отговор на „всяка страте-гическа изненада“, при наличие на военен инструмент, разполагащ с пълна палитра от средства и специалности (9).

Следващата изпълнителна власт, не-

зависимо от политическата ѝ окраска, ще трябва да преразгледа ангажиментите на Франция, като се почне с войната в Ирак и Сирия. Но други теми са не по-малко спешни: Северна Корея, необходимостта от нов баланс на взаимоотношенията със САЩ, Русия, Турция, Обединеното крал-

ство. В района на Сахел, където основ-ните джихадистки групи току-що обявиха сливането си, ситуацията остава блоки-рана и е невъзможно да се предвиди кога френските войски ще могат да се изтеглят. Със своите 4 хиляди войници, опитващи се да контролират сектор с територията на Европа, операция „Баркан“ (Дюна) не можа да предотврати завръщането на джихадистите, макар и да ги възпря. В Близкия изток политическата подкрепа и продажбите на оръжие на египетските авторитарни власти поставят редица въ-проси, както и засиленото партньорство със Саудитска Арабия или Катар – иде-ологически инкубатори на „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“.

Бъдещата изпълнителна власт ще

трябва да поеме и ролята на арбитър по бюджетните въпроси. Настоящият начал-ник на Генералния щаб твърди, че през 2018 г. ще са му нужни 36 милиарда (вмес-то предвидените 34), през 2019 г. – 38, а през 2020 г. – 40. Това е необходимият бюджет, за да се възстанови нормалната периодичност на тренировъчни учения и да се осигурят техническите средства, от които армията временно се отказа (патрул-ни кораби в открито море, самолети-цис-терни, транспортни самолети, бронирани машини). И то преди да започне мащаб-ното обновяване на възпиращите ядрени сили, което вероятно ще наложи отказ от военновъздушната им компонента.

Разгръщането на армията върху

националната територия е неефикасно и демотивиращо за военните, които не изпитват влечение към охранителна дей-ност; вероятно ще се наложи промяна, поне по отношение на сегашната форма на участие. „Националната гвардия“, нов вариант на свикването на „запасняци“, ще може ли да поеме щафетата и при какви условия? И как най-вече да се излезе от извънредното положение, вече изтъркано след толкова поредни удължавания на срока?

В момент, когато Доналд Тръмп обе-

щава да увеличи с повече от 10% феде-ралния военен бюджет на САЩ и изисква от европейците да направят същото, завръщането във военното командване на НАТО (по решение на президента Никола Саркози) свежда френската армия до положение на зависимост спрямо аме-риканския покровител. Тази ситуация се подкрепя от Еманюел Макрон („Напред!“), Франсоа Фийон („Републиканците“) и Беноа Амон (Социалистическа партия). Марин Льо Пен (Национален фронт) и Никола Дюпон-Енян („Франция, стани“) предвиждат оттегляне от общото команд-ване, а Жан-Люк Меланшон („Непокорна Франция“), г-жа Натали Арто („Работниче-ска борба“), Филип Путу (Нова антикапита-листическа партия) или Франсоа Аселино (Републикански народен съюз) настояват за излизане от атлантическата организа-ция. Според някои от кандидатите за пре-зидент, „Брекзит“ и изискванията на новия американски президент за финансиране на НАТО (осигурено на 70% от САЩ) откри-ват прозорец за съживяване на залежалия проект за „европейска отбрана“, погребан от 1954 г. Европейският съвет ще разгледа през юни идеята за „структурирано сътруд-ничество“ между държавите, желаещи да се отиде по-далеч.

И този път предизборната кампания

не позволи провеждането на широко раз-искване по въпросите на отбраната. Не е ли дошло време да се преразгледа из основи въпросът за военната активност на Франция в момент, когато все повече се налага идеята, че някои интервенции са толкова средства за борба срещу теро-ризма, колкото и причини за разпростра-нението му? Не е ли време за една пауза във външните операции, докато обмислим въпроса как да се използват военните? Да отделим основна част от средствата не за

преобладаващо френски интервенции, разглеждани, макар и да не ни се иска, като неоколониални, а за действително многостранни операции? И да разгърнем широкомащабен процес на международно обучение по методи за опазване на мира, който би оползотворил знанията и умения-та на френските военни?

Запазването на ядреното възпиране – тема почти табу

Преформатирането на армията по предимно отбранителен, а не нападате-лен модел би могло да се съчетае с фор-ми на граждански ангажимент (военна служба, гражданска служба и др.), което би довело до сближаване на военните с обществото и до създаване на отбрани-телен дух, освободен от тесен или реван-шистки национализъм. То би предложило също възможността да се преразгледа въпросът, днес практически табу, за ядре-ното възпиране – хем прекалено мощно, хем прекалено слабо – общо взето, не съвсем съобразено със сегашните запла-хи. Скъпото му обновяване (3,5 милиарда евро годишно и по 6 милиарда от 2022 г. нататък) се представя като неизбежно, и то в момент, когато в ООН предстоят международни преговори за Договор за забрана на ядреното оръжие.

Когато се обмисля ролята, която

Франция би могла да играе за ста-билизиране на международното по-ложение , следва задължително да се преразгледа политиката за износ на оръжия, която нарежда страната на трето място в света през 2016 г., с 20 милиарда евро продажби (10). Ако се преразгледа също сътрудничеството между европейски страни, освободени от двойствеността и обременеността на НАТО, това би дало на Франция самос-тоятелно поле за действие и суверенитет в момент, когато се прекрояват големите световни баланси. Същото важи и ако си представим, в рамките на една консти-туционна промяна, едно по-тясно включ-ване на френския Парламент в контрола на продажбите на оръжие, в решенията за използването на въоръжените сили и в оценката в реално време на военната политика, останала прекалено дълго „запазена област“ за президента.

(1) Вж. „En Afrique, d’autres foyers du djihadisme“ (В Африка – нови огнища на джихадизъм), и Philippe Hugon, „Le Sahel entre deux feux djihadistes“ (Сахел между два джихадистки огъня), Le Monde diplomatique, съответно февруари 2015 и март 2016.

(2) Вж. Gérard Davet et Fabrice Lhomme, „Un président ne devrait pas dire ça... Les secrets d’un quinquennat“, (Президент не би трябвало да каже това... Тайните на един петгодишен мандат) Stock, Париж, 2016.

(3) Вж. „Images propres, guerres sales“ (Изчис-тени фотоси, мръсни войни), Le Monde diplomatique, октомври 2013.

(4) Jean-Yves Le Drian, Qui est l’ennemi? (Кой е врагът?), Cerf, coll. „Actualité “, Париж, 2016.

(5) Вж. Claude Serfati, Le Militaire. Une histoire française, (Военната област. Една френска история) Éditions Amsterdam, Paris, 2017.

(6) Claude Serfati, L’Industrie française de défense (Френската отбранителна промишленост) La Documentation française, coll. „Les Études“, Па-риж, 2014.

(7) Dominique de Villepin, „La guerre ne nous rend pas plus forts, elle nous rend vulnérables“ (Вой-ната не ни прави по-силни, тя ни прави по-уязвими), Libération, Париж, 25 ноември 2015. Вж. също Серж Алими „Изкуството на идиотската война“, Монд дипло-матик в Дума, 3 декември 2015, http://bg.mondediplo.com/article1446.html.

(8) „Le parler haut du général Desportes“ (Висо-кото говорене на генерал Деспорт), Défense en ligne, 15 февруари 2017, http://blog.mondediplo.net.

(9) „Renouveau de la recherche stratégique“ (Възобновяване на стратигическата наука), колокви-ум, Paris, 25 януари 2017.

(10) Вж. документацията „Diplomatie des armes“ (Дипломация на оръжията), Le Monde diplomatique, април 2016.

* Журналист.

МОНД дипломатик - АПРИЛ 20177

Âåíåöóåëà æèâååСлед като Венецуела извоюва

своята независимост, креолската оли-гархия продължава обогатяването си. Най-вече през ХХ век, когато връчва на чуждите, главно американски, компании концесиите за извличане на петрол и газ. Обхватът на тези кон-цесии в един момент достига 33% от венецуелската територия. А тя е 916 хиляди квадратни километра, почти 9 Българии, тоест на чуждите компании са отдадени около три Българии.

Чужди инвестиции има – в петро-

ла, в какаото, в кафето, в захарната тръстика. Но петролът измества всич-ко, създава се една моноикономика. И срещу парите от петрола Венецуела започва да внася почти всичко оста-нало и те даже не достигат. Какъв е крайният резултат? Голяма част от петрола е изнесен (но има още много, затова се води битката сега), а мест-ната индустрия и селското стопанство остават слабо развити. В страната са останали ниските заплати, безкрайно-то неравенство и насилието, диктувано от беднотата и мизерията.

А производството на естествен каучук и какао? Във венецуелската ли-тература са описани ужасите на добива на каучук в джунглата. Достатъчно е да се прочете романът „Канайма“ от големия венецуелски писател Ромуло Гальегос, за да се види как местни и чужди компании прилагат всички видове мъчения спрямо индианците за една бала каучук повече. За какаото пък бразилският писател Хорхе Амадо е написал страници, които никога няма да се изличат от съзнанието на чита-телите. А защо Марио Варгас Льоса публикува „днес“, през 2011 година, „Мечтата на келта“ за безбожната експлоатация на индианците в каучу-ковите гори? Защото тази социална несправедливост е все още валидна в много латиноамерикански страни.

Някои „политолози“ казват: тол-

кова богата страна, а ето, дойдоха чавистите и я объркаха. Да, богата е, само че кой я е объркал?

Христофор Колумб е съзрял рая някъде около устието на река Ориноко, третата река в Америка, дълга 2400 км., от които 1670 плавателни. Венецуела е огромна за европейските размери, сред-на за Америка, с 30 милиона население. Връх Боливар във венецуелските Анди е висок 5002 м. Безкрайни равнини, дев-ствени тропически гори. И дълъг бряг от 2813 км, около Венецуела красиви острови, сред които Тортуга и Марга-рита (приютил бунтовниците срещу Испания). Километри чудесни, пясъчни плажове. Да, богата страна, една от най-големите износителки на петрол, с големи залежи на желязна руда, злато, диаманти, въглища, мед, никел, дървен материал от най-ценните дървесни видове и т.н. (Може би ние, българите, трябва да проявим засилен интерес, но на 1 април 2012 г. закрихме нашето посолство по „финансови“ причини, пък и нали сме европейци... )

Наистина богата и пребогата стра-

на, но объркана още от времето на колониалното моностопанство. Преди чавизма било много добре, твърди сега олигархията. Но защо тогава през втората половина на ХХ век се разви толкова силно партизанско дви-жение? Защо олигархията постоянно прибягваше до диктатурите като тази

на Хуан Висенте Гомес, по-късно на Перес Хименес и т.н.? Защо през 1989, на 27 и 28 февруари, избухна т.нар. Ел Каракасо – бунтът, когато народът слезе разгневен от хълмовете и отнесе от супермаркетите стоките от първа необходимост. Защо ли? Ами защото и тогава се спекулираше със стоките от първа необходимост – липсваха в ма-газините млякото, захарта, брашното, олиото, сардините, кафето и т.н. Ста-тистиките гласят, че армията е употре-била тогава 4 милиона куршуми, за да укроти гнева на хората. Официалните данни са за около 400 убити, много ранени и изчезнали. Наскоро отново беше открит общ гроб със 70 трупа, от нерегистрираните. По неофициални данни жертвите са около 3000.

И накрая, защо народът избра Чавес, въпреки че пресата го чернеше като автор на преврат като офицер? Защо го върна на власт след преврата срещу него от 2002 г.? Защо го пре-избраха 16 пъти, когато отново се явяваше пред урните? Защото това е първият венецуелски управник, който направи нещо, много нещо за народа си. Затова избраха и последователя му Николас Мадуро.

Сега доминиращите медии пишат

сякаш предстои ново „Каракасо“. А правителството на Мадуро, което било отхвърлено от парламента, се опъвало и не искало да си върви.

Да, има проблеми. Когато една

страна от векове е насочвана към монокултура, към едностранна ико-номика, на базата на петрола, и цената на този петрол спадне от 100-140 на 25 (в момента 39) долара на барел, не може да няма проблеми. Относителни. Във Венецуела сега 1 евро се обменя официално за 700 боливара, а за 500 се пълни резервоар от 50 литра. Газ за домакинствата нито липсва, нито е скъп, електричество – също. (А у нас се чудим как да платим сметките си за парно, топла вода и ток.)

Да, в специалните магазини за евтини, субсидирани стоки има не-достиг. Те бяха направени от пра-вителството на Чавес за по-бедните слоеве на населението, за които голе-мите супермаркети бяха скъпи. В тях всички стоки от първа необходимост бяха субсидирани. Намериха се оба-че хора, които изкупуваха евтините стоки и ги продаваха контрабандно на високи цени, главно в Колумбия. За-това правителството смени системата и сега тези стоки се доставят пряко на нуждаещите се семействата. Техният брой скоро трябва да достигне 6,5

милиона. При 30 милиона население, изглежда не остават много семейства без тази помощ. А когато избухва „Ел Каракасо“, 62% от венецуелците жи-веят под прага на бедността, според официалната статистика. Именно за тях боливарското правителство уста-нови тази система.

Някои „учени“ от институтите за пазарна икономика ще кажат, че така не се прави пазарна икономика. Да, вярно е, но тези семейства не искат пазарна икономика. Те са ѝ се наситили. Вяр-но е, че контрабандата, организирана от олигархията и престъпните групи, обезценява националната валута. А ние, с демокрацията, колко пъти сме-нихме лева, колко инфлации изкарах-ме, къде бяха стоките през 1991-1992 г.? Накрая, като видяхме, че не можем да се оправим сами, се закачихме за ев-рото. И сега, като деца лапаме каквото ни кажат за пазарната икономика и за чуждите инвестиции.

Но когато си тръгне канадската мултинационална компания „Дънди Прешъс метълс“, която експлоатира българското злато, ще направим равно-сметка какво е останало за България. Отсега можем да кажем – ниски запла-ти, здравни проблеми за много хора, унищожена природа и... няма повече злато. Да добавим, разбира се, един-двама нови български милионери. Тази схема венецуелците са я изстрадали в продължение на две столетия.

Според водещите „новинарски“

агенции в магазините във Венецуела няма нищо, само километрични опаш-ки. Но това май не е точно така. Стра-ната функционира, хората са изпълни-ли улиците, в магазините има стока: плодове, месо, хляб, ресторантите са отворени. Венецуела живее. В мага-зините за дрехи и бяла техника има каквото поискаш. Жените празнуваха 8 март с митинги и музика. Ако нещо липсва, то е или защото е скрито, или защото се вихри контрабандата. Ами да я спрат, ще кажат тези, които всичко знаят. Но как се пазят граници от 2200 kм. с Бразилия, 2050 kм с Колумбия, 743 kм с Гвияна. Европейският съюз опази ли своите? Във Франция 28% от цигарите са контрабандни.

Правителството на Венецуела непрестанно взима мерки срещу ико-номическата война. Правят се бензи-ностанции на границата с Колумбия, където бензин се продава и в колум-бийско песо, откриват се обменни бюра, за да се прекъсне обмяната на черно и т.н. Олигархията, която крие стоките, използва схемата, по която

през 1973 г. свалиха и убиха Салвадор Алиенде в Чили.

А животът върви...

На 5 март се проведе срещата на върха на „Боливарския съюз на народите от нашата Америка“ (АЛБА). На същата дата се честваше, казвам честване, а не възпоминание, и четвъртата годишнина от „сеитбата“ на Уго Чавес. „Сеитбата“ означава смъртта на Чавес. Но венецуел-ците имат друго отношение към смъртта и към своите лидери. Казват „сеитба“, защото Чавес пося идеи, пося знание и достойнство у отритнатите хора, пося кураж в народа да се опълчи срещу олигархията, да защищава правата си, издигнати от него и отстоявани днес с плам от Николас Мадуро.

Народът скандира „Чавес но муриó / се мултипликó“. Схващате римата, този лозунг означава, че Чавес не е умрял, а се е умножил, той е във всеки един венецуелец. И друг лозунг скан-дират: „Един войник станал народ“, тоест Чавес е въплътил своя народ, или народът е в него. Подели са и лозунга на Алиенде „Обединеният народ нико-га няма да бъде победен“.

Ще кажете, лозунги, ние ги заб-равихме, възприехме цинизма на технократите, на печеленето на пари, оценяваме хората според това колко имат. Идеализъм не искаме, не вярваме в нищо, отказали сме се окончател-но да променяме каквото и да било, оставяме се да ни носи течението на неолиберализма. Той променя, но в чия полза? И се оказваме на опашката на напредничавото мислене.

Големият писател Карлос Фуентес написа, че в Мексико най-големите ре-волюционери са САЩ, които всичко са объркали и обърнали с главата надолу. Интересно е да се чуят разсъжденията на кандидатите за президенти във Франция. Като изключим традиционната десница на Фийон или лозунгите на Макрон, другите искат промяна – излизане от еврото или от Европа и т.н. Общо казано, всички изразяват или искат да използват назрялото у хората недоволство (което се прояви с Брекзит) от една нехуманна система, която убива човешкото.

В Латинска Америка недоволство-

то е старо. Там никога не са спирали да искат друг свят. Целият ХХ век е осеян с революции – Мексиканската от 1910 г., Гватемалската от 1944 г., Боливийската от 1952 г., Кубинската от 1959 г., Перу-анската от 1968 г., Чилийската от 1970 г., Никарагуанската от 1979 г., Чиапас (Мексико) от 1994 г. Освен тях имаше и силни партизански движения в Салва-дор, Гватемала, Хондурас, Венецуела, Перу, Уругвай и т.н.

С идването на Уго Чавес през 1998 г.

една огромна лява вълна заля Латин-ска Америка – Венецуела, Никарагуа, Чили... някъде се спада, другаде се въздига. Куба беше и е пътепоказа-телят. Днес движението за прогрес не спира. И как да спре при такава огромна социална несправедливост на континента. След като смачкаха Алиенде през 1973 г., всичко започна отново с Чавес. Да не се учудваме, че на годишнината от „сеитбата“ всички религии, разпространени в страната, го почетоха като жив образ, жива фигура, като един от своите.

ВЕНКО КЪНЕВ

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

(От стр. 1)

Каракас. От хълмовете и високите здания, които са едни до други, гледат в прозорците си три класи – бедните, средните слоеве и високо платените служители на олигарсите.

8АПРИЛ 2017 - МОНД дипломатик

Çàùî ñèìâîëúò Âåíåöóåëà

ОПИЯНЕНИ от успе-ха си на последните избори от декември 2015 г., след тол-

кова последователни загуби, десните парламентаристи се заеха да свалят президента, та дори и с подследствени за злоупотреби и незаконно из-брани депутати, които нямат право да гласуват. Чрез мно-зинството си в парламента опозицията иска да измести изпълнителната власт. Не признава юридическата власт на Върховния конституцио-нен съд, отрича и властта на Националната избирателна комисия.

Народното събрание се е обявило в неподчинение, а Конституционният съд обяви, че решенията му са в разрез с Конституцията. Оттук ната-тък незаконните решения се пренесоха в Организацията на американските държави (ОЕА), дирижирана от САЩ. Там хондураският делегат се самообяви за председател на Постоянния съвет, макар че редовният председател е представителят на Боливия, а зам.-председателят е от Хаити. Така с гласовете на 17 от 35-те държави членки беше приета една резолюция, която констатира „сериозно

неконституционно нарушение на демократическия ред“ в страната и изисква от Мадуро да признае „пълната власт“ на Националното събрание, което съвсем не отговаря на конституцията според ус-тройството на управлението на страната. Главната про-курорка на републиката се обяви срещу решенията на Върховния съд, но в същото време не предприе съдебни мерки срещу злоупотребите на онези частни консорци-уми, които правителството натовари с вноса на стоки, по-ради създадения изкуствено недостиг, и на които отпусна преференциална валута. Тези консорциуми, според някои данни, са присвоили чрез не-съществуващ внос на храни и други стоки 60 милиарда долара.

Опозицията използва сгромолясването на цената на петрола и пряката атака на САЩ, които определят Венецуела като „необичайна и изключителна заплаха за националната сигурност и външната политика на САЩ“. Така определяха и определят и Куба. Винаги ми е било трудно да намеря смисъл в това как една малка Куба или Венецуела могат да бъдат „изключителна запла-ха“ за САЩ? Най-вероятно поради „лошия“ пример , който дават –искат сувере-нитет, по-добри условия за живот за народа в ущърб на олигархията, настояват мул-тинационалните компании да си плащат дължимите данъ-ци? Или защото показват, че може да съществува и друг строй, некапиталистически, който венецуелците нарекоха „Социализъм на ХХI век“? Венецуелците и кубинците нямат ракети, нито пък с танкове могат да стигнат до американска територия, за да преборят най-силната държава в света. Но те са „из-ключителна заплаха“, така е казано, и журналистите мно-го не умуват. Вярно е обаче и обратното – въпреки пряката военна намеса в Куба, въпре-ки безбройните саботажи и атентати, въпреки ембаргото – финансово, икономическо, културно, спортно, въпреки организираното отвън диси-дентство и многото милиони за него, най-силната държава

в света не успява да се пребо-ри с Куба и Венецуела.

Неуморимите действия на

венецуелската олигархия сре-щу чавизма плюс конкретната помощ на САЩ и плановете им за дестабилизацията на Венецуела не бяха достатъч-ни. Започна се с търговски ограничения, установи се фи-нансово ембарго, затруднения в кредитирането, безогледна намеса във вътрешните ра-боти на страната. Големите частни предприятия бойкоти-рат снабдяването със стоки и лекарства, поддържат контра-бандата с Колумбия и печелят от нереалния курс на долара спрямо венецуелската валута.

Напрежението расте, увели-чава се насилието, нападната бе сградата на Върховния съд, платени банди бият жур-налистите, които отразяват събитията, нападат и други правителствени служби, но реваншистката олигархия не мисли за последствията.

Тези дни се впусна в бит-

ката и Организацията на аме-риканските държави (ОЕА) начело с генералния си секре-тар Луис Алмагро. Искаха да осъдят Венецуела, както през 1962 г. изключиха Куба. ОЕА още от създаването си през 1948 г. е подчинена на инте-ресите на САЩ, които осигу-ряват 60% от бюджета ѝ. ОЕА

почти винаги е подкрепяла ре-акционните военни преврати в Латинска Америка. Сега обаче съотношението на силите в нея е различно, не можаха да прокарат първата резолюцията срещу Венецуела, успяха само с една срещу Мадуро, в разрез със статута на организацията. Венецуела смята това за грубо вмешателство във вътрешните ѝ работи и ще отнесе въпроса до други международни ин-станции.

И още по-зле, Курт Тид, главнокомандващ южното крило на военните сили на САЩ, е заявил, че положени-ето във Венецуела „може да изиска отговор от региона-лен мащаб“. През май 2016 г. предишният президент на Колумбия, окуражен от САЩ, заяви, че Венецуела трябва да бъде окупирана. Съседна Боливия веднага осъди това изявление, като подчерта, че тези действия подкопа-ват латиноамериканското единство. Вицепрезидентът на Венецуела Аристобуло Истурис разкри планове на американските военни, че САЩ привличат Колумбия и Гвияна да участват в опера-цията „Клещи“, като заемат враждебна позиция към съ-седката си от изток и от запад и това да улесни нападението на Венецуела от шестте бази на САЩ в Колумбия, ако ООН или ОЕА го поискат. Това,

Какво става днес във Венецуела? Ако слушаме световните агенции, едва ли ще придобием ясна представа. Видно е, че се правят всякакви опити за преврат. С Чавес през 2002 г. не успяха, сега опитват с Мадуро, още от идването му на власт. Пробваха се с Дилма Русев в Бразилия и успяха. Но с Мадуро не върви. Той проявява неочаквана твърдост и оптимизъм. Властта му е дадена от народа и пред него се отчита. С операцията „Херико“ военните се опитаха да го свалят по традиционния начин и с помощта на медиите и на САЩ.

ВЕНКО КЪНЕ В

На 12 април демонстранти опожариха Националния институт по хранене в

Каракас.

Терористите на венецуелската десница.

Една „необичайна и изключителна заплаха за националната сигурност и

външната политика на САЩ“.

На 6 милиона домакинства (скоро трябва да станат 6,5 милиона) се оказва пряка помощ с храни, които разпределят местните комитети за производство и

снабдяване.

МОНД дипломатик - АПРИЛ 20179

разбира се, е покана към всич-ки за намеса във вътрешните работи на страната с всякакви средства, и ОЕА работи в тази насока.

В момента се вихри бясна

медийна кампания срещу Ве-нецуела. Но аршинът отново не мери еднакво. В Мексико нямат чет отвличанията, дори за по 200 долара, 43-ма сту-денти бяха убити само защото са участвали в манифестация, в погранични градове като Хуарес преди години бяха убити 600 жени. В Хондурас се вихри най-голямото насилие в Латинска Америка. Жертвите на военните хунти в Чили, Аржентина и Уругвай все още не са получили морално, нито съдебно обезщетение и т.н. Но пресата атакува Венецуела, като призовава към преврат и в същото време обвинява пра-вителството, че е направило автопреврат.

Няма преврат във Вене-

цуела, въпреки действията на депутатите от опозиция-та. „За Венецуела да се бие срещу Испания е като да се бие срещу целия свят, тъй като целият свят я напада“ – това е написал Боливар през октомври 1818 г. А сега се оказва, че да работиш за по-вече социална справедливост е антидемократично. На 8 април опозицията организира манифестация, която нападна Върховният съд на Венецу-ела. Предизвикан беше пожар в зданието, изпочупени са прозорците. Да искаш спра-ведливост, като нападаш Вър-ховния съд, е озадачаващо.

Срещу какво се бие оли-

гархията? Срещу това, че държавата им отне само част от личните печалби? Срещу това, че за десетилетие и половина боливарските пра-вителства на Чавес и Мадуро изкараха от беднотата 5 мили-она венецуелци?

Въпреки кризата с цената на петрола, Венецуела запазва 71 място по индекс на човеш-ко развитие сред 188 страни. В образованието постижени-

ята са огромни – през тази учебна година записаните да учат деца в началното учи-лище са с 95% повече, 75% повече са в средното и 90% повече във висшето. Днес във Венецуела учат 10,5 милиона младежи и деца, или 34% от населението. По данни на ЮНЕСКО Венецуела е на второ място в Америка и на пето в света по записани сту-денти. Броят им се е утроил по време на боливарските правителства, благодарение на масовото строителство на университети. Пак ЮНЕСКО обяви Венецуела за страна без неграмотни. Ограмотени са 3 милиона души, включително индианци . Безработицата намаля от 10,6% на 6%, а активното население през последните 18 години се уве-личи с почти 4 милиона.

Малко са държавите ,

които отделят 70% от бюджета си за социални програми, 90% от хората на възраст получават пенсии, а това е невероятно постижение за Америка, Азия и Африка. Според Коефици-ента на Джини за измерване на неравенствата (от 0 до 1, където нулата показва пълна равнопоставеност в разпреде-лението на благата) Венецуела е постигнала огромен успех със своя индекс 0.38.

В Латинска Америка за първи видяхме какво озна-чава мизерията. Българите от следвоенното поколение знаехме какво е бедност, но не познавахме мизерия като азиатската, африканската и латиноамериканската. Е, сега вече знаем, покрай хората, които търсят храна в кофите за боклук и спят на улицата. Това, че Венецуела успя да намали мизерията на 4,7%, е огромен успех. След ид-ването на Чавес на власт са създадени 17 800 медицински центрове, преди това са били около 5000. Медицината влезе там, където хората не бяха виждали лекар, безплатните консултации и лечение вече покриват 17 от 24 щати, или 81% от населението. Питей-ната вода достига до 96% от

населението. На 6 милиона домакинства (скоро трябва да станат 6,5 милиона) се оказва пряка помощ с храни, които разпределят местните комитети за производство и снабдяване.

Едно от големите пости-жения на боливарската рево-люция е строителството на жилища за народа. Само за пет години, от 2011 г. до 2015 г., държавата е вложила 74 мили-арда долара в изграждането на 1 030 000 жилища за общо 5,5 милиона венецуелци. Скоро жилищата ще станат 1,5 ми-

òðÿáâà äà áúäå ñðàçåí

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ

лиона. А за останалите жи-тели на хълмовете държавата предостави материали и бои за ремонт и построи редица къщи. По тази програма за2 години са ремонтирани и об-новени общо 104 467 жилища. Освен това има голям напре-дък в защитата на правата на жените и индианците.

Какво ново може да пред-ложи охранената олигархията, или „мършавите“, както иро-нично ги нарече народът?

Да се обявиш срещу сис-темата, днес явно печели

гласове. От единадесетте кандидати за президент на Франция всички, с изклю-чение на трима, и отдясно, и отляво, казват, че предста-вляват антисистемата или са противници на системата. Като се погледнат програмите им обаче (доколкото ги има), малко от тях излизат с по-ра-дикални решения. Повечето са срещу Европейския съюз, осъждат ролята на Брюксел, обявяват се против мигран-тите (които собствената им политика е предизвикала), проявяват се центробежни сили като в Обединеното кралство.

А Латинска Америка ре-ално промени системата в редица държави, тя престана да бъде заден двор и работи за друго общество. Там се забелязваше една центро-стремителна тенденция, която отговаря на стремежите на най-великите им личности като Симон Боливар и Хосе Марти за една обединена Ла-тинска Америка. Създадоха се латиноамерикански общ-ности като АЛБА, УНАСУР, СЕЛАК, някои дори, без-прецедентно, без участието на САЩ. Провали се аме-риканското предложение за общ пазар, наречен АЛКА. И Венецуела е на първа линия. Чавес беше, Мадуро също е обединителното звено на ла-тиноамериканските държави, заедно с Куба.

Ето това САЩ искат да прекратят. Затова Венецуела трябва да бъде сразена – за-щото е символ на това движе-ние. И трябва да бъде върната там, където беше – безгласен доставчик на петрол за САЩ, клиент на американските стоки и политическа марио-нетка.

А за социалните постиже-ния защо да се грижат, когато и в самата Европа едно по едно ги унищожават.

Осмомартенски митинг в Каракас.

5 март 2017. Дискусия с международно участие на тема „Един войник станал народ“ отбеляза годишнинатаот смъртта на Уго Чавес.

Само за пет години, от 2011 г. до 2015 г., държавата е вложила 74 милиарда долара в изграждането на 1 030 000 жилища за общо 5,5 милиона венецуелци. Скоро жилищата ще станат 1,5 милиона. А за останалите жители на хълмовете държавата предостави материали и бои за ремонт и построи редица къщи. По тази програма за 2 години са

ремонтирани и обновени общо 104 467 жилища.

10АПРИЛ 2017 - МОНД дипломатик

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април

2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg;

bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

търговия (NAFTA), подписан през 1994 г. Тръмп поиска американските предприятия да върнат инвестициите си в САЩ и се закани, че три милиона мексиканци ще бъдат принудени да отпътуват в обратна посока. Нима още при обявяване на кандидатурата му на 16 юни 2015 г. той не заяви: „Когато Мексико ни изпраща хора, те не са най-добрите. Не са хора като мен и вас. Изпращат ни хора с проблеми, които те пренасят със себе си. Носят наркотици, престъпност. Това са из-насилвачи.“?

Мексико не „изпраща“ никого в

САЩ. Стотици хиляди хора напускат страната, за да си изкарват хляба. Мнозинството бяга от насилието и от катастрофалното икономическо положение.

Когато на 8 ноември 2016 г. Тръмп

победи, видяхме, че отношенията между Мексико и САЩ ще се услож-нят. Още същия ден обявихме нашата солидарност с всички емигранти. Мексико не е колония или протек-торат, който зависи от чужда сила. При всички случаи потвърждаваме нашето право на суверенитет спрямо Белия дом, независимо кой е обита-телят му.

ПЪРВАТА СТЪПКА на Движени-ето за национално възраждане (2) беше да поискаме от прези-

дента Енрике Пеня Нието да реагира твърдо. Той не го направи, нито ще го направи. Втората стъпка беше да поставим организациите на нашето движение в САЩ на разположение на съотечествениците си, за да им окажем юридическа помощ. Третата стъпка беше да обединим мексиканците сре-щу заплахата.

Набелязахме две основни задачи –

да убедим американците, че са жертва на демагогия, чрез която се цели да забравят дълбочината на кризата, и да обясним на мексиканците колко е важна тяхната работа в САЩ и какви са последствията за живота им от труд-ностите в Мексико през последните тридесет години. На американците трябва да обясним, че не мексиканци-те, и въобще чужденците, са отговорни за положението. Икономическите про-блеми на американските трудещи се, земеделци и предприемачи се дължат на грешни политически решения, на привилегиите, които имат някои съсло-вия, и на неправилното разпределение на благата, както у тях, така и у нас.

В Лос Анжелис, Ел Пасо, Феникс,

Чикаго, Ню Йорк разпространихме следното послание към американците: ако нямате работа, ако получавате мизерни заплати, ако условията ви на живот са лоши, за това е отговорно вашето правителство.

Например, след кризата от 2008 г.

Вашингтон организира спасяването от фалит на финансови институции, на които в ущърб на населението прех-върли 16 трилиона долара между 2008 и 2013 г. Няколко години по-късно аме-риканското правителство се опита да

намали тежестта на дълга, като оряза 85 милиарда долара от публичните услуги (Ел Паис, 26 февруари 2013). Американският дълг се изчислява на 17 трилиона долара, а между 2005 и 2012 година 14 287 687 души бяха изгонени от домовете си.

ДРУГО ДОКАЗАТЕЛСТВО за ма-нипулациите на Белия дом е, че се забравя приносът на мекси-

канците, които живеят в САЩ (вклю-чително второ и трето поколение). Фондация „Банкомер“ го изчислява на 8% от Брутния вътрешен продукт (2012). Тези мексиканци не са само зе-меделски и фабрични работници, те са също учители, лекари, предприемачи. Това са граждани, които си плащат да-нъците и изпращат общо 24 милиарда долара годишно за своите семейства в Мексико.

Емиграцията може да бъде обяс-

нена с неолибералната ориентация на няколко последователни мексикански правителства, което принуди част от населението да бяга. Никоя страна не може да издържи на 30-годишен застой в производството на блага. Към това трябва да се добавят насилието и корупцията, по която Мексико е на едно от първите места в света. В последния си доклад организацията „Прозрачност без граници“ поставя страната на 123-о място от общо 176 страни.

Във встъпителната си реч Тръмп

не се постара да притъпи своя анти-мексиканизъм. За жаалост Мексико не сметна за необходимо да отговори. Редно беше президентът Пеня Нието да разобличи американските проекти пред ООН. Но го направихме ние, като на 15 март представихме жалба пред Комисията за човешките права, създа-дена именно за да се поддържат диало-гът и уважението между нациите.

Какво целят заплахите на Тръмп?

Да разпалят ксенофобията и расизма? В отговор ние представяме една про-грама за развитие чрез насърчаване на растежа, създаване на работни места и подобряване на жизнените условия за мексиканците. Целта е да се премахнат причините за емиграцията, несигур-ността и насилието. Проблемите не могат да се решават със стени, нито със сила, а като се подобряват условията за живот на хората.

ЗА ДА СЕ СПРЕ притокът на еми-гранти в САЩ по най-човешкия и ефикасен начин, е необходимо

да се съживи земеделието, да се под-помогнат производствените сектори, да се създадат работни места и да се подобрят заплатите. По най-бързия начин. Никой не знае дали Вашингтон е способен да се справи с корупцията, но ние имаме намерението да я изко-реним. С това ще освободим много ре-сурси, с които ще подобрим условията на работа и на живот в страната.

Правителството ни ще се отнася

винаги с уважение към Вашингтон, но няма да се откаже от суверенитета си. Ще защищаваме безусловно правото на

своите съграждани да вадят хляба си с честен труд, където пожелаят. Няма да отстъпим, най-добрите двустранни връзки, които можем да предложим на САЩ, ще бъдат основани на сътрудни-чество за развитие.

Кой знае? Може би ще успеем да

убедим Тръмп, че външната му поли-тика е погрешна, защото тази битка е в областта на идеите. Става въпрос за борба срещу онези, които поощряват егоизма и отхвърлят хората от други социални съсловия, или са от друга страна, или не споделят религиозните ни схващания. Да разпалваш омраза към емигрантите, е равносилно на това да осъдиш цялото човечество. Миграциите са част от фундамента на всички нации, и САЩ са най-добрият пример за това. Богатството на една култура се корени в сбора от различни влияния – езикови, културни и т.н. И ако не успеем да убедим президента на САЩ, обзалагаме се, че американ-ският народ няма да приеме стената, нито демагогията, преоблечена като патриотизъм.

(1) Дата на встъпването на Тръмп в длъжност (бел. на ред).

(2) „Възраждане“, отнася се за вестник със същото име на братята Хесус (1871-1930), Рикардо (1874-1922) и Енрике (1877-1954) Фло-рес Магон. Считани са за предшественици на Мексиканската революция от 1910 г. (бел. на ред).

МЕКСИКО И ДОЛАНД ТРЪМП

„Íå ñìå ïðîòåêòîðàò íà ÑÀÙ“Обидните декларации на До-налд Тръмп срещу Мекси-ко засилиха президентската кампания. Има още време до изборите, но вече се отличава кандидатът Андрес Мануел Лопес Обрадор, надеждата на левицата.

АНДР Е С МАНУ Е Л ЛОПЕС ОБРАДО Р*

ОТ ПОНЕ две години Доналд Тръмп и съветниците му изследват методично най-често изпитваните чувства

на северноамериканците – разочаро-вание, неспокойство, тъга, отчаяние. В политиката това не е никак странно, особено за онези, които имат пари за такива проучвания. Крайният резултат беше една подробна диагноза, подпо-могнала изборните амбиции на Тръмп. Оставаше му само да се възползва от това общо настроение на хората и да се превърне в негов говорител, като даде някакво обяснение, което да проникне в обществото. С един радикален аргу-мент – мексиканците и мюсюлманите не са добре дошли в САЩ.

Много преди Тръмп да встъпи в

длъжност се разбра, че антимекси-канската му кампания не се обляга на никакъв икономически анализ, а се подчинява (и продължава да се подчи-нява) на политически интереси – някои хора извличат полза от националисти-ческите настроения в САЩ.

Посланията на Тръмп, комуника-

цията и пропагандата му се опират на „теорията за жизненото простран-ство“, формулирана през ХIХ век от немския географ Фридрих Рацел. Спо-ред тази доктрина експанзионизмът и империализмът са оправдани, когато позволяват на държавата да осигури благосъстоянието на населението.

Както народът на Германия преди

1930 г. беше силно обезпокоен от ин-флацията, така сега САЩ са изправени пред проблемите на безработицата, непълното работно време, задлъжня-лостта на хората и прекалено ниските заплати. Но да се винят за това опре-делени социални групи или групи с различна култура, били те национални или чуждестранни, не е нищо друго, освен политическа маневра.

СЛЕД 20 януари 2017 г. (1) тези хитри, но безотговорни поли-тически лидери заплашиха да

построят стена по границата с Мексико и да превърнат САЩ в огромно гето. Нещо повече, поискаха Мексико да плати строителството, за което вече било решено да започне през април. И понеже и това не беше достатъчно, Белият дом заплаши да отмени Север-ноамериканския договор за свободна

*Президент на Националния изпълнителен комитет на Движението за национално въз-раждане (MORENA) и кандидат за президент на изборите в Мексико през юли 2018 г.